В много събрания на вярващи се говори за свободната човешка воля.За това,че Бог ни е дал сами да изберем дали да приемем Спасението или да го отхвърлим! Много малко хора, обаче знаят кой е Яков Арминий- човекът пръв е формулирал и обосновал доктрината за свободната човешка воля!

Тази статия е преведена от Радостин Марчев!
Благодаря му,за любезното съгласие да я копирам от блога му http://rado76.wordpress.com

МНЕНИЯТА НА ЯКОВ АРМИНИЙ

от Яков Арминий

ДЕКЛАРАЦИЯ НА УБЕЖДЕНИЯТА НА ЯКОВ АРМИНИЙ

За предопределението, Божието провидение, свободата на волята, Божията благодат, Божествеността на Божия Син и оправданието на човека пред Бога.
Дадена пред щатите на Холандия в Хага на 13 Октомври 1608 г. Обстоятелствата, които са довели до нея са споменати накратко от Арминий в неговите бележки. Първоначално тя е била произнесена на холандски и след това преведена на латински, но не от Арминий, както е очевидно от стила.
До ръководителите на благородните и могъщи щати на Холандия, мой върховни управителю, мои най-благородни, могъщи, мъдри и разумни господа: След конференцията, която по заповед на Ваши благородия се проведе тук в Хага, между Гомер и мен в присъствието на четирима служители и под ръководството на техни благородия съветниците на Върховния съд резултата от тази среща е бил докладван на Ваши благородия. В този доклад са били направени някои намеци за естеството и важността на противоречията между нас и скоро след това се е видяло добре на Ваши благородия да призовете всеки от нас, заедно с тези четирима служители, да се яви открито пред Вас във Вашето височайше събрание и така явно да известите на всички нас каква присъда следва да бъде взета. След като се бяхме явили пред Ваши благородия Гомер заяви, че противоречието между него и мен било от такова огромно значение, че с мнението, което аз изповядвам, той не би дръзнал да се яви пред Своя създател. Той също така каза, че ако някои предпазни мерки не бъдат взети бързо като последствие от това църквите и градовете в нашата родна земя и дори самите граждани ще достигнат до състояние на взаимна омраза и спор и ще вдигнат ръка един срещу друг. На всички тези твърдения тогава аз не отговорих нищо освен, че със сигурност не бих желал да въвеждам такива жестоки мнения относно религията като тези, за които той говори; и аз с увереност изразих надежда, че не бих си позволил да създам случай или причина за схизма и разделение в Божията църква или в нашата обща родина. В потвърждение, на което аз добавих, че съм готов да направя открита и bona fide декларация за всички мои мнения, възгледи и разбирания относно всеки въпрос свързан с религията когато и да получа заповед да се явя пред това славно събрание и дори в самия този момент, преди да си отида от Вашето присъствие. Ваши благородия се колебаеха относно това предложение и предложиха, което аз и направих, да се явя сега пред Вас в тази зала като изпълнение на обещанието, което бях дал. За да изпълня това обещание сега аз се явявам тук и с желая цялата точност на която съм способен да се освободя от това бреме както се изисква от мен по това дело.
Все пак тъй като за мен от дълго време усърдно и широко се разпространява една зловеща мълва не само между моите съграждани, но също така и между чужденците, в която аз съм представян като отказващ до този момент, въпреки честите молби, да направя открита изповед на своите виждания и мисли по отношение на религията; и докато тези неоснователни слухове вече работят срещу мен аз настойчиво моля да бъда облагодетелстван с Вашето милостиво разрешение да направя откровена и ясна декларация на всичко, което е свързано с този случай преди да продължа с другите теми.
1. Предложение за конференция, което аз отхвърлих. На 30 Юни 1605 г. трима депутата от синода на Южна Холандия дойдоха при мен в Лейдн. Това бяха Франсис Ленсбергий, Либертий Фраксиний и Даниел Долегий, сега покойник, всеки от тях служител на съответните църкви в Ротердам, Хага и Делфт. Придружаваха ги двама членове на синода на северна Холандия – Джон Богардий, служител на църквата в Хаерлем и Джеймс Роландий от църквата в Амстердам. Те ми казаха, че са чули, че на редовните събирания на някои от техните класове на изпитите, които кандидатите за свято служение трябва да положат преди приемането им за църковно служение някои от студентите от университета в Лейдн са дали на поставените им въпроси отговори, които се явяват новаторски и противопоставящи се на общото и прието учение на църквите. Тези нововъведения беше казано, младия човек заяви, че са му били втълпени по време на неговото обучение. При това положение на нещата те пожелаха аз да вляза в приятелска конференция с тях, чрез което те да бъдат в състояние да заключат дали има някаква истина в тези нови неща и след това да бъдат по-способни да дадат съвет относно интересите на Църквата. На това предложение аз отговорих,  че по никакъв начин не съм в състояние да направя това, което предлагат: защото това неизбежно би ме въвлякло в честа и почти непрекъсната покана за приятелски разисквания и разговори с всеки, който смята за необходимо  да ме отегчава по такъв начин всеки път когато някой студент даде нов и необикновен отговор и като извинение претендира, че го е научил от мен. Следващото ми се видя като план съдържащ по-голяма мъдрост и благоразумие: Когато някой студент по време на своя изпит даде някакъв отговор, до който, според неговите твърдения, е достигнат под мое ръководство, в случай, че братята решат, че той стои в опозиция на Изповедта и Катехизиса на Белгийските църкви те веднага да изправят този студент пред мен; и за да бъде изяснена тази ситуация аз бих приел да пътувам на собствени разноски до всеки град, колкото и да е отдалечен, който е угоден на братята за тази цел. Очевидното последствие от този метод би бил, че след като е приложен няколко пъти ще стане ясно дали твърденията на студентите са истина или клевета.
Но когато Франсис Ленсбергий от името на станалите братя продължи да настоява и да моли за конференция аз добавих като допълнителна причина защо не намирам за удачно да влизам в конференция с тях това, че те се явяват пред мен в качеството си на депутати, които след това ще дадат пред синода отчет за своите действия; и така за нямам свободата да отстъпя пред техните желания освен не само със съгласието и одобрението, но и по ясната заповед на някои от моите ръководители, на които аз еднакво с тях съм задължен да се покорявам. Освен това би било свързано с не малък риск и опасност за мен ако, във връзка с нашата конференция, която те впоследствие ще предоставят на синода аз следва да оставя този доклад изцяло на тяхната вярност и благоразумие. По подобен начин те нямат право да изискват нищо такова от мен, тъй като не ми е известно да съм излагал дори едно учение, както в Лейдн така и в Амстердам, което да е в противоречие с Божието слово или с Изповедта и Катехизиса на църквите в Долните страни. Защото такова обвинение никога не е било издигано срещу мен от никого; и аз съм уверен, че ако бъде направен опит да се докаже такова този, който го повдига трябва или да докаже неговата истинност или, ако се провали, да признае неговата голяма несправедливост.
2. Предложена от моя страна конференция с тези депутати, която те отказаха.
Тогава за казах на тези петима депутати, “че независимо от всичко това ако те се съгласят да се откажат от ролята си на депутати и ако на частни начела встъпят в конференция с мен още в този момент аз бих се съгласил на това.” Условията, които предложих и които заедно обсъдихме бяха тези:
(i) Че те ще обяснят своите мнения по всеки отделен член и след това аз ще обясня моите.
(ii) Те ще приведат своите доказателства и аз ще приведа моите и
(iii)  Че те ще направят поне опит да оборят моите мнения и причини и аз ще се опитам да оборя техните.
(iv)  Ако в хода на това някоя страна успее напълно да задоволи другата резултата ще е приемлив: но ако никоя страна не задоволи другата тогава дискутирания предмет на нашата частна конференция или на нейния неуспешен завършек няма да бъде споменаван на никое място или пред хора докато въпроса не бъди представен пред националния синод.”
Но когато те направо отказаха това предложение и ние се разделихме без повече обсъждания не бих ли могъл да смятам, “че те трябва да предложат същата конференция на Гомер както и на Трелактий, сега покойник, защото ми се струва, че не съм дал никаква причина да представят такова изискване към мен, но не и към останалите ми двама колеги.” В същото време аз подсилих моите последни изказвания с няколко аргумента, които би било досадно да повтарям тук в присъствието на Ваши благородия. Когато свърших депутатите отговориха, “че ще отстъпят пред моята молба и ще изчакат още двама професора по богословие, за да им предложат същото.” И до тяхното пристигане в Лейдн те ме увериха, че ще изпълнят своето обещание.
Това е първото от много предложение, които ми бяха направени. То беше причина за много разговори по времето когато се случи; защото мнозина говориха за него. Някои от тях представиха въпроса по неправилен начин и много по-различно от това, което се беше случило в действителност докато други скриха много важни неща и прилежно се опитаха да потулят контра предложението, което бях направил на депутатите и силните аргументи, които бях представил в подкрепа на това.
3. Други предложения, които ми бяха направени.
Няколко дена по-късно, по-точно на 28 Юли 1605 г. ми беше направено предложение от подобен характер отново от страна на съвета на презвитерите на църквата в Лейдн: но при условие, че ако приема други лица, които са еднакво заинтересовани от въпроса също ще бъдат призовани пред този църковен трибунал; но ако това предложение не получи моето одобрение нищо повече няма да бъде предприемано. Но когато аз отговорих, че не виждам как подобна молба би могла да получи моето съгласие и когато приведох моите аргументи, които бяха същите като при предишния случай моят отговор напълно задоволи Бронховий, кмета (на Лейдн) и Мерула, сега покойник, които бяха дошли при мен от името на църквата, на която бяха старейшини и те решиха да изоставят всякакви по-нататъшни действия относно случая.
4. Молбата на депутатите на синода на южна Холандия до техните ръководители, посетители на университета и отговорите, които те получиха.
На 9 Ноември същата година, 1605, депутатите от синода на Южна Холандия Франсис Лансбергий и Фест Хомий и техните придружители, представиха девет въпроса на своите ръководители, кураторите на университета в Лейдн, които бяха придружени от петиция, казваща, “че на професорите по богословие трябва да бъде заповядано да отговорят на тях.” Но кураторите отговориха, “че те по никакъв начин не разрешават да се задават въпроси на професорите по богословие; и ако някой смята, че в университета се учи нещо противно на истината и правотата той има право да отнесе своето оплакване до национален синод, който, надяваме се, ще бъде свикан възможно най-скоро след като това стигне до знанието на тази асамблея и ще бъде предприета най-пълна дискусия.” Когато беше даден такъв отговор депутатите от синода не се поколебаха да помолят настоятелно като лична услуга, “че с учтивото разрешение на техни благородия те сами могат да представят тези девет въпроса на професорите по богословие и могат без да тревожат Ваши благородия лично да се информират какви отговори по свое собствено съгласие и без нежелание всеки от тези богослови би дал.” Но след всички техни молби те не успяха да получат разрешението, което толкова силно желаеха.  Всички тези преговори бяха проведени по толкова таен начин и бяха толкова внимателно скрити от мен, че аз бях изцяло в неизвестност до пристигането на тези преподобни депутати в нашия град; Все пак скоро след тяхното отпътуване аз бях запознат с тяхната мисия и нейния провал.
5. Четвъртата молба от този вид.
След това мина цяла година преди да бъда запитан отново по този въпрос. Но през 1607 г. малко преди събирането на Синода на Южна Холандия в Делфт, Джон Бернард служител на църквата в Делфт, Фест Хомий, служител в Лейдн и Дибетий от Дорт бяха назначени от синода да дойдат при мен и да научат какъв прогрес е бил направен за оборването на анабаптистите. Когато им дадох задоволителен отговор относно това, което беше причина за много дебати между двете страни и когато бяха готови да си тръгнат те казаха, “че аз не трябва да се колебая да споделя с тях всички заключения, до които съм достигнал по отношение на религията, за да могат да ги съобщят на синода с цел братята да бъдат задоволени.” Но аз отказах да се отзова на техните настоявания “защото желаното обяснение не би могло да бъде дадено нито задоволително нито би било от полза; и аз не зная по-подходящо място където това би било по-добре да бъде обяснено отколкото на национален синод; който според изявлението на техните най-благородни ръководители на щатите се очаква да се събере в най-скоро време.” Аз обещах, “че ще положа всяко старание да бъда в състояние на това събиране ясно да изповядам всички свои мнения както и че няма да използвам никоя преструвка или прикриване, от което те биха могли да се оплачат.” Аз завърших казвайки, “че ако направя моята изповед пред тях като представители на синода на южна Холандия аз не мога да разчитам на тяхната точност, защото всеки е най-добрия интерпретатор на своите мисли.” След тези взаимни обяснения ние се разделихме.
6. Същата молба повторно отправена към мен частно и моят отговор.  В добавка към тези различни запитвания аз бях лично помолен от определени служители “да не виждам пречка да изложа своите виждания и намерения на техните колеги, братята събрани на синод.” Докато други ме умоляваха “да изложа своите виждания пред тях, за да имат възможност да ги обмислят и изучат в страх от Бога” като ме увериха, “че няма да разкрият никаква част от това.” На първите от тези групи аз дадох най-общо моя обичаен отговор, “че те нямат никаква причина да изискват това от мен повече отколкото от другите, но на един служител, който не беше сред никоя от тези групи аз предложих на три пъти конференция относно всички членове на нашата религия, на която ние бихме могли да обмислим и да решим най-добрите начини, по които бихме могли да поставим истината на най-здрава основа и взаимно да отхвърлим всяко подозрение в грешка. Част от моето предложение беше също така, че тази конференция следва да се проведе в присъствието на някои от ръководителите на нашата страна, но той не се съгласи на това условие. На останалите от молещите аз дадох различни отговори; в някои от които аз ясно отрекох това, за което ме питат, а в други направих някои разкрития относно запитванията. Моето единствено правило при това разделяне беше по-голямото или по-малко ми познанство със страните. Междувременно, често се случваше скоро след като бях разкрил конфиденциално нещо на някого това да бъде клеветнически открито на други – колко сериозно той може да потвърди в мое присъствие, че това, което тогава аз съм открил е било според неговата присъда съгласно с истината и след като той тържествено е заложил своята чест, че по никаква причина няма да разкрие това.
7. Какво се откри относно това на подготвителното събрание.
Към това също така е необходимо да добавя един доклад, който беше широко разпространен под формата на писма не само в тези провинции, но и далеч отвъд техните граници; т.е. “че на подготвителното събиране, което се проведе в Хага през м. Юни 1607 г. в присъствието на братята свикани от техните началници, ръководителите на щатите след като съм бил помолен по най-приятелски начин да се съглася да разкрия пред присъстващите братя, своите възгледи относно предмета на християнската вяра, аз съм отказал и, въпреки че те са обещали, че ще се опитат доколкото е възможно да ме удовлетворят аз все пак не съм се съгласил да отговоря на тяхното желание.” Но тъй като аз открих от собствен опит, че тази изопачена версия за станалото се е превърнала в причина да получа не малки доказателства за омраза и зла воля от хора, които смятат, че към това събрание, представляващо сбор на богослови от всяка провинция, е следвало да бъде показана  далеч по-голяма почит аз смятам за необходимо да започна от самото начало на този случай, като опиша това, което в действителност се случи: Преди моето заминаване от Лейдн за събранието в Хага, което току що беше споменато в ръцете ми попаднаха 5 члена, за които се казваше, че са разпространени в някои провинции, че са разгледани от някои служители и църковни събирания и приети от тях като документи заявяващи моите мнения по няколко предмета на религията. Предметите, по които те претендираха че изразяват вярно моите мнения бяха предопределението, падението на Адам, свободната воля, първородния грях и вечното спасение на младенците. Когато ги прочетох помислих, че от стила, на който са написани ясно разпознавам тения автор; и понеже той присъстваше в момента (явявайки се един от призованите в този случай) аз се обърнах към него във връзка с този предмет и използвах възможността да му кажа лично, че имам добри причини да смятам, че тези членове са написани от него. Той не направи никакъв опит да опровергае верността на това предположение и отговори, че те не са били разпространявани точно като мои членове, но като такива, върху които студентите в Лейдн са водели дискусии.” В отговор на тази забележка аз му казах, “че той трябва да съзнава, че от самия факт, че този документ е бил разпространен не може да се избегне създаването на незабавни предразсъдъци относно моята невинност и че тези членове скоро биха ми били приписани като че ли са мое произведение: докато на практика” както тогава аз ясно казах “те нито произхождат от мен нито са в съгласие с моите мнения и доколкото мога да преценя ми се струва, че са в противоречие с Божието слово.”
След като той и аз бяхме имали този разговор в присъствието единствено на още двама души аз сметнах за необходимо да спомена за този случай пред самата конференция, на която няколко човека обърнаха внимание кой е  написал тези членове и кой, според самото тяхно твърдение, ми ги приписва. Това намерение аз изпълних; и точно когато предстоеше конференцията да бъде закрита и след като бяха подписани протоколите от нея и след като няколко души бяха получили нареждани да дадат отчет за нея пред своите ръководители на щатите аз помолих братята “да не смятат за неудобство да останем още малко време заедно, защото имам желание да споделя нещо.”  Те дадоха съгласието си на тази молба  и аз казах,  “че съм получил 5 члена, които държа в ръката си и съдържанието, на които аз накратко им изложих; за които научих, че са били дадени на някои от конференцията) в различни провинции, че аз зная за тяхното разпространение в Зийланд и в диоцеза на Утрехт и че те са били четени от някои служители по време на техните официални срещи и са били определени като документи, които отразяват моите мнения. “ Все пак аз протестирах пред цялото това събрание с добра съвест и в присъствието на Бога, “че тези членове не са мои и не съдържат моите мнения.” Аз повторих това тържествено заявление 2 пъти и помолих братята “ да не приемат толкова лесно слуховете, които се разпространяват относно мен да и да не вярват с такава готовност на всичко, за което се казва, че произлиза от мен или за слуховете, които се разпространяват в моя вреда.” На това един от членовете на конференцията отговори, “че при това положение би било добре за мен да съобщя на братята каква част от тези писания заслужават моето одобрение и каква част аз не приемам, така че те да бъдат в състояние да се опитат до известна степен да се запознаят с моите мнения.” Друг член издигна същата причина, на което аз отговорих, “че събранието не е свикано с тази цел, че вече сме прекарали дълго време заедно и че техни благородия, управителите на щатите сега очакват нашето решение” и по този начин ние се разделихме без никой да се опита по-нататък да продължи разговора. Нито е вярно, че всички членове на събранието изразиха подкрепа на тази молба нито се опитаха да ме убедят, че такова обяснение е според тях справедливо. Освен това някои от тези, които тогава присъстваха споделиха по-късно, че “част от инструкциите, които са им били дадени по-рано са били да не влизат в никаква конференция относно ученията; и ако дискусия от този вид възникне те трябва веднага да напуснат събранието.” Тези няколко обстоятелства, следователно, доказват, че аз съм бил много далеч от това “да бъда молен от цялото събрание”  да дам желаното обяснение.
8. Моите причини да откажа конференция.
Най-благородни и достойни господa, това е верен разказ за разговорите и конференциите, за които братята помолиха и за моят продължителен отказ. От всичко това всеки е в състояние, по мое мнение, ясно да види, че няма каквато и да е причина да бъда осъден поради поведението си по време на тези събития; особено когато вземе под внимание техните молби и начина,  по който бяха направени и в същото време моят отказ с причините за това. Това става още по-очевидно от моето контра-предложение.
(1) Тяхната молба, която достигаше до настояване за декларация по въпросите на вярата не беше подкрепена от никаква причина доколкото съм в състояние да преценя. Защото никога не съм давал на никого причина, поради която той да може да изисква такава декларация от мен, а не от други хора, заради това, че съм учел неща противни на Божието слово или на Изповедта и Катехизиса на Белгийските църкви. Нямало е време когато да съм отказвал да направя това открито и аз повтарям това и сега. Аз съм готов да се съглася с всяко запитване, което е основано на моите изповеди както на провинциален така и на национален синод, така че по този начин истината да може да бъде направена още по-явна  – ако може да се смята, че от такова изследване, че ще произлезе някаква полза.
(2) Начина, по който техните молби бяха направени сам по себе си доказва, че е голям пречка, защото те бяха направени открито от делегация. Аз също така понесох голяма вреда от начина, по който синода показа предразсъдъци относно моя случай; защото можем да предположим, че той не би поканил на дискусия някой човек освен ако няма силна причина за такава покана. Поради тази причина не сметнах себе си свободен да се отзова на такава конференция най-малкото понеже чрез самия тоз акт съзнанието за вина очевидно е признато  както и че аз съм учил нещо, което е погрешно и незаконно.
(3) Причините за моя отказ бяха тези:
Първо. Тъй като не се намирам под юрисдикцията нито на синода на северна нито на южна Холандия, но имам други началници, на които съм задължен да давам отчет за всички свои действия аз не се съгласих на конференция с депутати, освен при съвет от страна на тези началници и по тяхна заповед: особено когато конференция от този род не  ми е възложена като част от моите обичайни задължения. Освен това от депутатите не беше споменато, че конференцията (през 1605) не би могла по никакъв начин да бъде частна, което стана достатъчно ясно, когато те отказаха да влязат в дискусия с мен оставяйки настрана своята титла на “депутати”. В този случай ако не бях отказал конференцията, която ми беше предложена по този начин аз бих проявил неподчинение към своите началници. Бих желал братята да запомнят факта, че макар всеки от нашите служители да се намира под юрисдикцията на синода, към който той принадлежи все пак никой от тях до този момент не е дръзвал  да бъде въвлечен в конференция без разрешението и съвета на магистратите, под които той се намира; че никой отделен магистрат не е позволявал на служител в неговата юрисдикция да предприеме конференция с депутати от църквите освен ако те самите предварително не заявят своето съгласие и че често тяхното желание е да присъстват на такава конференция в лицето на своите собствени депутати. Нека да си спомним какво стана в Лейдн в случая с Кулхазий, в Гоуда с Херман Хърбърт, в Хорн в случая с Корнилий Вигерий (Вигерстон) и в Меденблик в случая с Тако (Сибрантс). Втората причина, поради която аз не се съгласих на конференция е тази: аз разбирах, че ще съществува голямо неравенство в конференцията, която беше предложена докато точно обратното, необходимо е да съществува най-голямо равенство между страните, които се готвят да разговарят по определен предмет. Защото
(1) Те дойдоха при мен въоръжени с публичен авторитет; докато по отношение на мен всичко предприето щеше да бъде от частен характер. И аз не съм толкова невеж по отношение на тези неща, че да не си давам сметка за голямата подкрепа, която хората получават когато предприемат нещо под закрилата на публичния авторитет.
(2) Те бяха трима на брой и имаха със себе си двама депутати от синода на северна Холандия. От друга страна аз бях сам и изоставен не само от всякаква помощ, но също така и от човек, който би могъл да действа като свидетел относно нещата, които биха се дискутирали и на когото те както и аз самият бихме могли да възложим нашите няколко клаузи.
(3) Те не бяха хора, които решаваха сами, но присъдата принадлежеше на техните началници и бяха задължени да се съгласят безусловно с тези мнения за религията, които те биха решили да възприемат. Този принцип беше разтегнат до такава степен, че те не бяха оставени дори на своето благоразумие – да приемат аргументите, които аз бих могъл да приведа, колкото и силни и убедителни да ги намират и дори ако те бъдат неопровержими. Поради тези съображения аз не виждах по какъв начин двете страни биха могли да имат някаква обща полза от тази конференция. Аз самият бих могъл да извлека някаква полза от нея; защото бях напълно свободен, решението ми зависеше единствено от моята съвест и можех, без предразсъдък към никого, да направя тези допускания, които моята убеденост в истината ми диктува като правилни. От какво огромно значение е това последно обстоятелство Ваши благородия биха открили най-пълно чрез собствения си опит тъй като някой от Вас са присъствали на подготвителното заседание като представители на Вашето собствено височайшо тяло.
Моята трета причина е, че отчета, който те биха могли да предоставят на своите началници след конференцията би могъл да ми навреди по много начини независимо дали присъствам или не.
(1) Ако отсъствам лесно би могло да се случи или поради изпускане или поради прибавяне на някои думи или чрез промяна на други по отношение на тяхното значение или ред някои факти или аргументи да бъдат повторени по начин много различен от действителния. Такива погрешни твърдения биха могли също така да бъдат направени от необмисленост, която е предизвикана или от недостатъци на ума, поради слабост или несъвършенство на паметта или поради предразсъдъци на чувствата.
Последно. Поради тези причини аз бих дал на това събрание (провинциален синод) право и известен прерогатив над мен; който, по отношение на мен, той всъщност не притежава; и който, съобразно с позицията чийто задължения аз изпълнявам би било невъзможно за мен да прехвърля на синода, без явна несправедливост по отношение на тези хора под юрисдикцията на които е било угодно на висшите магистрати на страната да ме поставят. Следователно, както задължително така и справедливо е да се изисква от мен да не направя това, което тази конференция изисква.
(3) Но колкото и силни да са моите мнения относно този въпрос аз дадох на тези депутати възможност да получат повече информация, която те желаеха. Ако бяха пожелали да приемат частна конференция, която аз им предложих, те биха се запознали с моето мнение относно всеки член на християнската вяра. Освен това тази конференция би била много по-удачна за нашето взаимно назидание и поучение отколкото би могла да бъде една публична такава; защото е обичайно на частни конференции всеки да говори всичко с много по-голяма интимност и свобода отколкото когато всички формалности на депутатските задължения са спазвани ако мога така да се изразя. Нито пък те биха могли да имат някакво възражение относно тази точка, защото всеки от тях има свободата (ако реши) да влезе в частна конференция с мен. Но когато аз направих това предложени на всички заедно и на всеки от тях по отделно аз поставих като една от най-важните си уговорки, че каквато и дискусия да възникне тя ще си остане между нас и никоя част от нея няма да бъде разкривана на никой жив човек. Ако при тези условия те бяха се съгласили да встъпят в конференция с мен аз не бих изразил и най-малкото съмнение, че ние или щяхме да се изясним един друг или поне от нашата взаимна дискусия щеше да стане очевидно, че не би възникнала лесно никаква опасност, която да застрашава тази истина, която е необходима за спасението, благочестието или християнския мир и разбирателство.
9. Оплакванията относно моя отказ да направя декларация на мненията си не е според слуховете, които се разнасят за мен.
Пропускайки всяко по-нататъшно споменаване на тези събития аз не съм в състояние напълно да си обясня по какъв начин тези две оплаквания са съгласни едно с друго.
(1) Че аз съм отказал да направя изповед на моите мнения; и все пак
(2) Срещу мен са отправяни нападки както от чужбина така и у дома като че ли се опитвам да въведа в църквата и в християнската религия нови, нечисти и неверни учения. Ако аз не съм изразил открито своите мнения от къде става очевидна тази нанасяща и вреда тенденция? Ако аз не съм обяснил себе си по какъв начин внасям неверни учения? Ако те са просто безпочвени подозрения отправяни срещу мен не е справедливо да им се дава внимание или поне да им се отдава толкова голямо значение.
Но върху мен се хвърля упрек, “че аз наистина съм открил някои от своите мнения, но не всичките; и че от малкото, които са известни целта, към която се стремя не е вече неясна, а е съвсем очевидна.”
Във връзка с тази критика най-важното заключение, което трябва да бъде изведено е, “може ли за някое от тези мнения, които аз съм казал и изяснил  да се докаже, че е в опозиция или на Божието слово или на Изповедта на Белгийските църкви.”
(1) Ако се докаже, че те са в противоречие с Изповедта тогава аз  уча нещо срещу документ, “срещу който никога не трябва да се издига учение,” което съм обещал, когато съм го подписвал със собствената си ръка. Ако следователно, аз се намеря виновен за това следва да бъда заслужено наказан.
(2) Но ако се докаже, че някое от тези мнения са в противоречие с Божието слово тогава аз заслужавам още по-голяма обвинение, да понеса по-сурово наказание и да бъда заставен или да се отрека публично от него или да напусна поста си особено ако ученията, които съм изрекъл явно вредят на Божията слава и на спасението на човечеството. 
(3) Но ако се окаже, че тези няколко мнения, за които съм обвиняван нито противоречат на Божието слово нито на Изповедта която сега споменах тогава заключенията, които могат да бъдат извлечени от тях или изглеждат зависими от тях не могат да противоречат нито на Божието слово нито на Белгийската Изповед. Защото, според правилото на схоластиците, “ако същността или следствията на някое учение е погрешно то по необходимост следва, че и самата доктрина е също погрешна и обратното.” Един от тези два курса следователно, трябва да бъде приет по отношение на мен: или да срещу мен да се предприеме действие или да не се дава внимание на тези слухове. Ако мога да избирам аз бих пожелал последния курс, но не страхувам изобщо и от първия. Защото, колкото и широко да са разпространени тези 31 члена  за моя вреда и очерняне и въпреки че са попаднали в ръцете на няколко много високопоставени хора те съдържат достатъчно вътрешни свидетелства за тяхната цел и от други реквизити видни от самото композиция става ясно, че те са ми приписвани напълно пренебрегвайки справедливостта, честта и съвестта.
10. Основната причина, поради която посмях да не открия на депутатите моите мнения относно предмета на религията.
Но някои хора може би ще кажат: “За да се избегне смущението и отчасти, за да се задоволят толкова много служители Вие без съмнение трябва да дадете на своите братя ясна и проста декларация на целия предмет на религията както за да бъдете взаимно поучени в някои верни принципи така и за да бъдат те в противен случай в състояние да се приготвят за обща конференция.”
Но аз отказвам да приема този метод поради 3 последствия, от които аз се безпокоя:
Първо, Аз се страхувам, че ако направя изявление на моите мнения като последствие от това ще бъде отправена молба от страна на някои други за начина, по който от тези въведения може да бъде предприето действие срещу мен. Второ. Друга причина за моя страх беше, че такова изложение на моите мнения би предизвикало дискусия и отхвърляне от амвоните на църквите и схоластичните упражнения в университетите Трето. Аз също така се страхувам, че моите мнения ще бъдат разнесени в чужди университети и църкви с надеждата да бъдат опровергани и с цел да бъда притиснат.” Че аз имам много силни причини да се опасявам от всяко едно от тези последствия за мен няма да е трудно да покажа ясно от 31 члена и от писанията на определени личности.
По отношение на “взаимното назидание и поучение,” което бих могъл да се надявам да произлезе от подобно разкриване необходимо е да се вземе в предвид, че не само аз, но и много други и дори те самите имат определени идеи, които са формирали по отношение на религиозните въпроси и следователно, такова поучение не би могло да се приложи към никакво полезна цел освен на някои места където ние всички сме единни и има определено изречение, както се казва, което и двамата можем и трябва да кажем. По отношение на “възможността и ползата, която моите братя могат да имат междувременно да се подготвят за конференция” аз казвам, че най-удачното време за това ще бъде когато всички са изразили своите мнения и са ги обявили пред цялото събрание  и по този начин всички те могат да бъдат преценени заедно. Тъй като никое от тези възражения не съществува пред това височайше събрание аз пристъпвам към изложението на моите мнения.
Оборвайки по този начин всички тези възражения, които бяха издигнати срещу мен сега аз ще се опитам да изпълня своето обещание и да се подчиня на тези заповеди, които ваши височества ми дадоха. Аз изразявам сигурно убеждение, че никакъв предразсъдък няма да бъде изразен срещу мен или срещу моите мнения от това действие, колкото и несъвършено да го направя аз защото то произхожда от покорство по отношение на това височайше събрание, пред Бога и според Божите заповеди.

I ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО

Първия и най-важен предмет на религията, по който аз ще изложа своите възгледи и който от дълги години привлича вниманието ми е предопределението от Бога т.е. избирането на хора за спасение и осъждението им на погибел. Коментирайки този предмет аз отначало ще изложа какво учат както писмено така и устно някои хора в нашите църкви и в университета в Лейдн. След това ще изкажа собствените си виждания и мисли относно този предмет, сравнявайки ги с техните.
По този въпрос няма единно и ясно мнение сред учителите в нашите църкви; по скоро съществуват няколко виждания относно отделните му части, по които те се различават едно от друго.
1. Първото мнение, което аз отхвърлям, но което се прием от тези (супралапсарианистите ) представлява най-крайната форма на предопределението.
Мнението на тези, които заемат най-крайна позиция по въпроса и което може да бъде извлечено от техните писания е следното:
(1) Бог, посредством вечен и непроменим декрет е предопределил от всички хора (които по това време не са били създадени, а още по-малко съгрешили) определени личности за вечен живот и други за вечно осъждение без каквото и да е отношение към тяхната праведност или грях, послушание или непослушание, но единствено защото така Му се е видяло угодно да изяви славата на Своята справедливост и милост; или (както други смятат) да изяви Своята спасителна благодат, мъдрост и свободна, неограничена сила.
2. “Като допълнение към този декрет Бог с друг непроменим декрет е определил специални средства, посредством които той се изпълнява. Тези средства по необходимост следват по силата на предшестващата благодат и неизбежно водят този, който е предопределен до края, който му е бил предварително определен. Някои от тези средства са общи за двата декрета за спасение и за осъждение, а други са ограничени единствено до единия или до другия.
3. Средствата общи и за двата декрета са три: Първото е сътворението на човека в състояние на първоначална праведност.; или по образ и подобие на Бога в праведност и истинска святост. Второто е допускане падението на Адам или Божието решение човека да съгреши и да стане покварен. И третото е загубата или премахването на първоначалната праведност и на Божия образ и попадането под грях и проклятие.
4. “Защото ако Бог не беше създал човека не би имало на кого да даде вечен живот или вечна смърт. Ако не беше го създал в праведност и истинска святост Той сам би станал автор на греха и чрез това не би имал никакво право да го наказва като изява на Своята справедливост или да го спасява за прослава на Своята милост. Освен ако те не са съгрешили сами и поради греха направили себе си достойни за смърт не би имало причина за изява нито на справедливост нито на милост.
5. Средствата определени за изпълнение на този декрет за избирането също са три. Първото е определянето или даването на Исус Христос като Посредник и Спасител, Който може да върне на всички избрани и единствено на тях изгубената праведност и живот и може да ги спаси чрез Собствената Си сила или праведност. Второто е призоваването към вярата, външно, чрез словото, но вътрешно чрез Своя Дух, в ума, чувствата и волята; което е толкава ефективно, че избраните по необходимост се подчиняват и откликват на призива и за тях не е възможно да постъпят по друг начин.  Защото оттук произлизат оправданието и освещението посредством кръвта на Христос и Неговия Дух и всички добри дела. Всички те се извършват посредством същата сила и необходимост. Третото е устойчивостта на избраните във вярата, святостта и посвещението на добри дела; или това е дарът на устойчивост, силата на който е такава, че вярващите и избраните не могат да съгрешават с цялостна воля и не могат напълно да отпаднат от вярата и благодатта.
6. Двете последни средства (призоваването и дара на устойчивост) принадлежат единствено на избраните, които са достигнали зряла възраст. Но Бог използва и по-кратък път за спасение, посредством който води тези деца на вярващите и светиите, които си отиват от живота преди да са достигнали зряла възраст т.е. ако принадлежат към числото на избраните (което е известно единствено от Бога) защото Бог им дава Христос като Спасител и тях дава на Христос, за да бъдат спасени чрез Неговата кръв и чрез Духа Му без каквато и да е било вяра и устойчивост в нея (вярата). И това Той прави според обещанието на завета на благодатта “Аз ще бъда твой Бог и на потомството ти след теб”.
7. Средствата, чрез които се осъществява декрета за осъждение отчасти са еднакви за всички, които са отхвърлени и осъдени независимо дали достигат до зряла възраст или умират преди това и отчасти се отнасят само за някои от тях. Средството, които е общо за всички осъдени е оставянето в греха, при което им е отказана спасителната благодат, която е достатъчна и необходима за спасението на всеки. Това оставяне се състои от две части. Защото, на първо място Бог не желае Христос да умре за тях (осъдените) или да стане техен Спасител като това няма никакво отношение както към предшестващата воля на Бога (както някои я наричат) нито към Неговата достатъчна воля или цената на примирението; защото тази цена не е предложена за осъдените както по отношение на декрета на Бога така и по силата на нейната стойност и ефективност. 
Но другата част от този отказ се състои в това, че Бог не желае да даде Духа на Христос на осъдените като без това за тях е невъзможно нито да участват в Христос нито да имат някаква полза от Него.
8. Средството, което се отнася единствено до част от осъдените е закоравяването, действащо само в тези, които са достигнали зряла възраст или защото многократно и тежко нарушават Божия закон или защото са отхвърлили благодатта на Евангелието.
(1) Към първия вид закоравяване принадлежи осветляването на съвестта им посредством знанието и убеждаването им в праведността на закона. Защото е невъзможно за този закон да не ги обвини и неправедност и по този начин да ги остави без извинение.
(2) За осъществяването на втория вид закоравяване Бог използва призоваването посредством проповядването на Словото, което обаче е недостатъчно както по отношение на Божия декрет така и по отношение на своя предмет. Това призоваване е или само външно като не е нито според тяхното желание нито по силата им да се покорят. Или подобно на вътрешното чрез него някои от тях могат да се наслаждават на разбиране, да приемат и вярват нещата, които чуват. Но все пак това е такава вяра, каквато има и дявола когато вярва и трепери. Други от тях са подбудени и водени дори още по-нататък, така че да пожелаят в известна степен да вкусят небесния дар. Но тези последните са най-достойни за съжаление от всички, защото са издигнати само за да могат да паднат с по-голямо падение. И за тях е невъзможно да избягат от съдбата си, защото по необходимост трябва да се върнат в греха си и да се отклонят или отпаднат от вярата.
9. От този декрет на Божия избор и осъждение и от постановяването на средствата, чрез които се осъществява изпълнението му следва, че избраните със сигурност ще бъдат спасени и за тях е невъзможно да погинат, а осъдените задължително ще бъдат осъдени като за тях е невъзможно да се спасят. И всичко това следва от абсолютната цел (или предопределение) на Бога, която предшества както всички неща така и всички причини, както тези, които се намират в самите неща така и тези, които могат да възникнат като резултат от тях.
Тези мнения относно предопределението се смятат от някои от защитниците им за основата на християнството, на спасението и на сигурността. За тези мнения се предполага, че “представляват сигурното и несъмнено утешение на всички вярващи, което е способно да даде мир на съвестта им и от което зависи прославата на Божията благодат; така че ако срещу това учение бъде повдигнато някакво възражение Бог по необходимост би бил ограбен от славата на Своята  благодат и тогава заслугата за спасението би била приписана на свободната воля на човека и на собствената му сила, което вече клони към Пелагианство.” 
Тези, следователно, са причините, които обясняват защо защитниците на тези идеи работят така ревностно за запазването на чистотата на тази доктрина в техните църкви и защо се противопоставят на всяко ново мнение, което се различава от тяхното.

1. МОЕТО МНЕНИЕ ОТНОСНО ТЕЗИ СХЕМА НА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО

Но аз от своя страна изказвайки свободно мнението си и все пак с желание за едно по-добро решение смятам, че тази тяхна доктрина съдържа много неща, които са както погрешни така и безочливи и в крайно несъгласие едно с друго; Времето, с което разполагаме в момента няма да ни позволи да приведем всички примери за това ето защо ще разгледаме единствено тези части, които са най-важни и големи. Следователно, аз ще представя възгледите, които са от най-голямо значение за тази доктрина; и след като на първо място обясня от какъв род  са те ще обявя още по-ясно и пълно мнението си за тях . Те са както следва:
1. Че Бог абсолютно и точно е предопределил да спаси определени хора чрез Своята милост и благодат, но да осъди останалите посредством Своята справедливост. И Той прави всичко това без този декрет да има каквото и да е отношение към праведността и греха, послушанието или непокорството които е възможно да съществуват както в едната така и в  другата група хора.
2. За изпълнението на предходния декрет Бог е определил да създаде Адам  и в него всички хора в състояние на първоначална праведност, след което Той също така е определил те да извършат грях и по този начин да станат достойни за вечно осъждение и да отпаднат от първоначалната праведност.
3. Хората, които Бог активно е пожелал да спаси Той е предопределил не само за спасение, но и за средствата, които са свързани с него (т.е. да ги ръководи и доведе до вяра в Христос Исус и до устойчивост в тази вяра) и реално ги води към този резултат чрез благодат и сила, които са неустоими, така че за тях не е възможно да направят друго освен да вярват, да постоянстват във вярват и да бъдат спасени.
4. На тези, които по своята суверена воля Бог е предопределил за осъждение Той също така е решил и да откаже тази благодат, която е необходима и достатъчна за спасението и на практика не им я дава, така че за тях е невъзможно нито да вярват нито да бъдат спасени.
След прилежно размишление и изучаване на тези 4 точки в страх от Бога аз правя следното изявление относно това учение за предопределението

2. АЗ ОТХВЪРЛЯМ ТОВА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ ПОРАДИ СЛЕДНИТЕ ПРИЧИНИ:

I То не е основата на християнството.
(1) Защото това предопределение не е Божия декрет, чрез който Христос е определен от Бога да бъде Спасител, Глава и Основа на тези, които ще бъдат направени наследници на спасението. Все пак този декрет е единствената основа на християнството.
(2) Защото това учение за предопределението не е учението, чрез което, посредством вяра, ние като живи камъни се вграждаме в Христос, единствения крайъгълен камък и сме поставени в Него както членовете на тялото са свързани с тяхната Глава.
2. То не е основата на спасението:
(1) Защото това предопределение не е декрета на Божията добра воля в Хростос Исус, в Когото единствено нашето спасение лежи и зависи.
(2) Учението за това предопределение не е основата на спасението, защото то не е “Божия сила за спасение на всеки който вярва,” защото чрез него “праведността на Бога” не се “открива чрез вяра към вяра.”
3. Нито пък то е основата на сигурността в спасението. Защото то зависи от следния декрет: “Тези които вярват ще се спасят.” Аз вярвам, следователно ще бъда спасен. Но учението за това Предопределение не съдържа нито първата нито втората част на силогизма.
По подобен начин това е изразено от някои хора със следните думи: “Не желаем да приемем, че знанието за това (предопределение) е основата на християнството или на спасението или че то е необходимо за спасението в същата степен както учението на Евангелието” и т.н.
II. Това учение за Предопределението не съдържа в себе си нито цялото нито коя да е част от Евангелието. Защото по смисъла на разговора между Йоан и Христос така както ни е описан от евангелиста и според учението на апостолите и Христос след възнесението Евангелието се състои отчасти от заповед да се покаем и да вярваме и отчасти от обещания за прощение на греховете, благодатта на Духа и вечен живот. Но това Предопределение не принадлежи нито към заповедта да се покаем и да вярваме нито към съответстващите й обещания. Не, това учение дори не учи кои хора като цяло Бог е предопределил както прави Евангелието, но съдържа в себе си скрита тайна, която се знае единствено от Бога, Който предопределя и която включва какви хора и колко от тях Той е предопределил да спаси и да осъди. Поради тези предпоставки аз достигам до заключението, че тази доктрина за предопределението не е необходима за спасението като обект на знание, вяра, надежда или изпълнение. Изповед в този смисъл е била направена от някои учени мъже, в тезисите, които те съставят след дискусия по въпроса със следните думи: “Евангелието не може да бъде превърнато в книга или откровение за предопределението в абсолютен, но единствено в относителен смисъл. Защото то не решава напълно нито въпроса за броя нито за формата; т.е. нито казва колко хора нито (с малко изключения) кои са тези, но само ги описва най-общо като тези, които Бог е предопределил.”
III. Тази доктрина никога не е била приета или постановена от никой събор както вселенски така и поместен пред първите 600 г. след Христос.
1. Нито на вселенския събор в Никея, на който е бил осъден Арий и е била заявена Божествеността на Божия Син. Нито на първия събор в Константинопол, на който е било взето решение срещу македонианите касаещо божествеността на Св. Дух. Нито на събора в Ефес, който се изказва срещу Несторий и в полза на единството на лицето на Божия Син. Нито на този в Халкедон, който осъжда Евтихий и определя, “че един и същ Господ Исус Христос е в две природи, които се различват една от друга по своята същност.” Нито на втория събор в Константинопол, на който Петър епископ на Антиохия и Антимий, епископ на Константинопол заедно с някои други са били осъдени защото казвали, че “Отец е страдал подобно ” на Сина. Нито на третия събор в Константинопол на който монофизитите били осъдени заради учението “че в Исус Христос съществува само една воля и действие.”
2. Тази доктрина не е била разисквана или утвърдена на никой поместен събор както тези в Ерусалим, Оранж или дори в Мела в Африка, които са били против Пелагий и неговите грешки както става очевидно от членовете на ученията които са били постановени там срещу неговата личност и заблуждения.
На тези събори учението на Августин е било прието в определена степен, дотолкова, че когато Целестин, епископ на Рим, който е бил негов съвременник, пише до епископа на Франция и осъжда доктрината на пелагианите той завършва посланието си със следните думи: “Но ние като не смеем да осъдим също така и не смятаме за необходимо да защитаваме по -трудните части на въпросите, които възникват от това противоречие и които са разглеждани твърде задълбочено от тези, които се противопоставят на еретиците. Защото ние вярваме, че това, на което споменатите по-горе правила от апостолското море са ни научили е напълно достатъчно за изповядването на Божията благодат от Писанията, към ползата и авторитета на които нищо не следва да се добавя или отнема.”и т.н. По отношение на тези правила, които са изложени от Целестин в споменатото послание и които са били постановени на три предишни поместни събори ние няма да срещнем трудности да се съгласим особено по отношение на тези въпроси, които са необходими за установяването на благодатта в опозиция на Пелагий и неговите заблуждения.
IV. Никой доктор по богословие на църквата който е държал вярно и правоверно учение за първите 600 г. след рождението на Хр. не е издигал тази доктрина нито е изразявал съгласие с нея. Нито пък тя е била изразявана от някой от тези, които се считат за най-силните и ревностни защитници на благодатта срещу Пелагий. Свидетелство за това дават Св. Йероним, Августин, авторът на съчинението наречено De Vocatione Gentium (призивът към езичниците) Проспер Аквитански, Иларий, Фулгенций и Просий, което е съвсем явно от техните съчинения.
V. Това нито е в съгласие нито хармонира с Единството на изповедите, които бяха публикувани задно в един том в Женева от името на Реформираните и Пртестантските църкви. Ако това Единство на изповедите бъде внимателно разгледано ще стане ясно, че много от тях не говорят по същия начин относно Предопределението, че някои от тях го споменават само мимоходом и очевидно нито веднъж не се докосват до основните положения на това учение, които сега се ползват с голяма репутация и представят настоящата схема на предопределението и които аз вече изложих. Нито пък има дори една единствена изповед, която да разглежда това учение по начина, по който то беше изложено от мен. Изповедите на Бохемия, Англия и Витенберг, както и първата Шведска изповед и тази на четирите града Страстбург, Констанс, Меминген и Лидау не споменават предопределението. Тези на Базел и Саксония го споменават единствено с няколко думи. Августската изповед говори за него по такъв начин, като че се стреми единствено да накара редакторите от Женева да мислят, че някакво споменаване от тяхна страна е необходимо. Последната от Шведските изповеди, към която голяма част от Реформираните църкви изразяват своето одобрение и която са подписали говори за това по толкова пресилен начин, че ме кара да се чудя какъв метод е бил използван, ако изобщо е имало такъв, за да се приеме тя за съгласна с учението за Предопределението, което вече изложих. Все пак тази (Шведската) изповед е получила одобрението на църквите в Женева и Савой.
VI. Без никакво желание да се заяждаме може да бъде повдигнат въпроса или съмнението дали тази доктрина е в съгласие с Белгийската изповед и с Хайделбергския катехизис както накратко ще покажа.
1. В чл. 14 на Холандската изповед срещаме следното изложение: “Човекът съзнателно и волево е предал себе си на греха и, като следствие на това, на смърт и проклятие тъй като е послушал лъжите и измамата на дявола” и т.н. От това изявление аз заключавам, че човек не съгрешава поради някаква необходимост чрез предхождащ декрет за Предопределението, което диаметрално се противопоставя на тази доктрина на Предопределението, която сега представям. След това в  чл. 16, който се отнася до вечния Божий избор се срещат следните думи: “Бог се показва милостив като спасява от осъждение тези, които, според Своята вечна и непроменима воля и според безкрайната си доброта е избрал в Христос Исус нашия Господ без никакво отношение към техните дела. И Той показва Себе Си справедлив изоставяйки останалите в тяхното падение и в осъждението,  което те сами са донесли на себе си.” За мен не е очевидно, как тези думи са в съгласие с това учение за Предопределението.
2. В 20 въпрос на Хайделбергския катехизис четем: “Спасението чрез Христос не е дадено на всички, които са погинали с Адам, но единствено на тези, които са присадени в Христос чрез вяра и които се ползват от Неговите облаги.” От това изречение аз заключавам, че Бог не е предопределил никой човек абсолютно за спасение; но съобразно Своя декрет гледа на тях като на вярващи. Този извод е в открито противоречие с първата и третата точка на това Предопределение. В 54 въпрос на същия катехизис е казано: “Вярвам, че от началото до края на завета единствено Божия Син от цялата човешка раса, чрез Своя дух и Слово, събира в Себе Си избраните за вечен живот, тези които имат истинска вяра.” В това изказване “избирането за вечен живот” и “съгласието във вярата” са поставени едно до друго и по такъв начин, че последното не е подчинено на първото, което според това мнение за Предопределението би следвало да бъде обратното. В този случай думите би следвало да са подбрани по следния начин: “Божия Син призовава и събира в Себе Си, чрез Своя Дух и Слово, избраните за вечен живот, така че да могат да повярват и да устоят в истинската вяра.”
Докато нашата изповед и катехизис твърдят това не съществува никаква причина, поради която тези, които приемат и защитават разгледаното мнение за Предопределението така ревностно да се борят да ги натрапят на своите колеги  и на Христовата църква и да смятат за грешащ и осъждат по най-лош начин всеки, който мисли или учи в църквата или в университета нещо, което не е напълно според тяхното учение или пък му се противопоставя.
VII. Аз твърдя, че тази доктрина е враждебна на Божията природа и особено на тези атрибути, на Неговото естество, чрез които Той извършва и ръководи всички неща – Неговата мъдрост, справедливост и доброта.
1. Тя е противна на Неговата мъдрост по 3 начина:
(1) Защото представя Бога като предопределящ нещо за определен край (или цел) който нито е нито може да бъде добър; т.е. че Бог създава някой за осъждение, за да изяви Своята справедливост.
(2) Защото твърди, че целта, която си поставя Бог чрез това предопределение е да изяви славата на Своята милост и справедливост. Но Той не може да изяви тази слава освен чрез един акт противоречащ едновременно на Неговата милост и справедливост т.е. като постановява един декрет, според който човека трябва да съгреши и да стане нещастен.
(3) Защото това променя и преобръща реда на двустранната мъдрост на Бога така както ни е разкрита в Писанието. Понеже тя утвърждава, че Бог абсолютно е определил да спаси някои хора посредством Своята милост и мъдрост изявени в кръста на Христос без никакво предварително предвиждане на обстоятелствата свързани с невъзможността на човека (наистина поради собственото му падение) да се спаси чрез мъдростта, която му е била открита в закона даден му от момента на сътворението: Докато Писанието утвърждава обратното, че “благоволи Бог чрез глупостта на това, което се проповядва да спаси вярващите” т.е. “чрез учението на кръста, когато поради Божията мъдрост света в мъдростта си не позна Бога.” (1Кор. 1:21).
2. Това е противно на Божията справедливост не само поради факта, че този атрибут отрича Божията любов към справедливостта и омраза към неправдата, но също така и като отрича Неговата воля да въздаде на всеки според делата му.
(1) То противоречи на първата от тези идеи за справедливост по следния начин: Защото утвърждава, че Бог абсолютно желае да спаси точно определени хора и е постановил тяхното спасение без дори най-малкото отношение към праведността или послушанието. Изводът, който следва е, че Бог обича тези хора много повече от Собствената Си справедливост.
(2) То противоречи на втората идея на тази справедливост, защото твърди, че Бог желае да покаже милост към Своите творения (които не заслужават друго освен наказание заради греха), въпреки че в същото време Той не гледа на тях като на грешници и следователно те не заслужават нито гняв нито наказание. По този начин достигаме до ситуация, в която Бог не само желае да даде на творенията нещо, което не им принадлежи, но и което би им навредило извънредно много. Което е още едно действие директно противопоставящо се на Неговата справедливост. По подобен начин, следователно, с това учение, Бог на първо място отнема от Себе Си това, което е Негово право и след това дава на творението това, което не му принадлежи нанасяйки му огромно нещастие и вреда.
3. То също така е противно на Божията доброта. Добротата е чувство (или разположение) на Бога да споделя Своите блага до степен, до която Му позволява Неговата справедливост. Но според това учение на Бога се приписва следния акт т.е. че Той от Себе Си и без да е движен от нищо външно желае най-голямото зло на Своите творения както и че от цялата вечност е предопределил това зло за тях дори преди да е решил да им даде временно добро. Защото тази доктрина твърди, че Бог желае да осъжда; и че, за да е в състояние да направи това Той е пожелал да твори, въпреки че сътворението е първата изява на Божията доброта към създанията. Но колко различни са тези твърдения от огромната доброта на Бога, чрез която Той дава добри неща не само на тези, които не заслужават това, но също така и на злите, на неправедните и на тези, които заслужават наказание – качество на нашия небесен Баща, които ни е заповядано да подражаваме (Мат. 5:45).
VII Това учение за Предопределението противоречи на естеството на човека имайки в предвид, че той е бил създаден според Божия образ със знание за Бога и в праведност, на това че е бил сътворен със свободна воля и на това, че е бил сътворен със способност да се наслаждава на вечния живот. Тези три негови характеристики могат да бъдат извлечени от следите кратки изречения “Прави това и ще живееш.” (Римл. 10:5) “В деня, в който ядеш непременно ще умреш.” (Бит. 2:17) Ако човека беше лишен от която и да е от тези характеристики такова предупреждение не би могло ефективно да го води към подчинение.
1. Това учение не съответства на Божия образ, който се състои в знание за Бога и в святост. Защото чрез това знание и святост човекът е бил способен, а също така и задължен да познава  Бога, да го почита, обича и да Му служи. Но чрез вмешателството или по-добре чрез предотвратяването от страна на това предопределение е било определено човека да бъде направен виновен и да съгреши, така че да не е в състояние нито да познава Бога нито да го обича почита и да му служи; и че той няма да направи това, което бивайки в Божия образ е бил добре екипиран и в състояние да направи и което е бил задължен да направи. Такова е следствието, което всеки може да извлече от изявление като следното: “Бог без съмнение е направил човека по Своя образ в праведност и истинска святост, но въпреки това Той е предопределил човек да стане нечист и несвят т.е. да бъде направен според образа на дявола.”
2. Това учение влиза в противоречие със свободата на волята, в която и с която човека е бил сътворен от Бога. Защото това пречи на употребата на тази свобода като  задължава волята да се насочи единствено към един субект  т.е. да направи точно това или да направи онова. Бог, следователно, според това мнение може да бъде обвинен за едно от следните две неща (за които нека никой да не обвинява своя Творец) или че не създава човека със свободна воля или че не му поволява да употреби тази свобода след като го е създал като свободна личност. В първия от тези случаи Бог би могъл да бъде обвинен за това, че го осъжда, във втория за непостоянство. И в двата Той бива несправедлив както към човека така и към Себе Си.
3.  Това Предопределение е в ущърб на човека по отношение на неговата склоност и възможност да достигне до вечно спасение, с които той е бил надарен при сътворението си. Защото според това предопределение е било определено, че огромната част от човечеството няма да бъде направена участник в спасението, но ще падне във вечно осъждение и, тъй като този декрет предхожда дори декрета за сътворението на човека, тези хора са лишени от нещо, с естествено желание, за което те са били надарени от Бога. Те страдат от това огромно лишение не поради някакъв предшестващ грях от тяхна страна, но единствено поради решението на това Предопределение.
IX. Това Предопределение диаметрално се противопоставя на акта на сътворението.
1. Защото сътворението  е споделяне на блага, което се явява присъщо качество на Божията природа. Но целта на сътворението, както то е описано тук е да проправи път, през който предварително определеното осъждение да може да достигне своя обект, а не е споделяне на добро. Защото следва да направим своята оценка на всяко добро от ума и намерението на Този, Който е даващия и от края, за който те е определено. В настоящия случай намерението на Даващия е да осъди, което представлява акт, който не може да засегне никой друг освен творението. И краят на творението ще бъде вечна погибел. В този случай сътворението не може да бъде споделяне на никакво благо, но подготовка за най-голямото зло както по отношение на самото намерение на Създателя и на реалното му осъществяване. И според думите на Христос “за такъв човек по-добре би било да не се е раждал” (Мат. 26:24).
2. Осъждението е акт на омраза и неговия източник е омразата. Но сътворението не произлиза от омраза; следователно то не принадлежи по никакъв начин към средствата определени за изпълнение на декрета за осъждението.
3. Сътворението е съвършен акт на Бога, чрез който Той изявява Своята мъдрост, доброта и всемогъщество. То, следователно, не е подчинено на никакво предшес

в творенията на св. Йоан Златоуст има доста материали относно свободната воля.
в тази връзка имам два въпроса, ако желаете, ми отговорете, ако не - добре, но бих се радвал да прочета мнението ви, тъй като виждам, че имате задълбочени познания относно Писанието.
това човек да бъде добър или лош - вследствие на какво е, на свободната воля или на нещо друго. сатана като какъв е сътворен - като добър или лош, защо е станал такъв, какъвто е?